Никола Георгиев

Тоги, фракове, лири

І

В това малко чудато заглавие “тоги” ще рече академическо одеяние, което носят все по-малко професори във все по-малко университети, а “фракове” - вид дреха, задължителна за някогашните дипломати и държавни мъже и оцеляла днес на гърба на келнерите в някои луксозни ресторанти и на музикантите в някои симфонични оркестри. Особено рискована с двусмислеността си е третата дума, “лири”. Днешният българин, свикнал да мисли и смята в долари и марки, най-вероятно ще допусне, че имам на ум британските лири стерлинги. Налага се да го разочаровам, защото тук “лири” значи нещо твърде далечно - музикалния инструмент, някога реално, а по-късно символично съпътствал поетите.

От това пояснение работата комай не стана по-ясна, така че ето още няколко пояснителни думи. “Тоги” означава професор Томаш Масарик и професор Димитър Михалчев, “фракове” означава президента на Чехословашката република Томаш Масарик и трикратния пълномощен министър или посланик на Царство България Димитър Михалчев, а “лири” - не просто поети, но една представителна част на тази гилдия - възпевачите и венцехвалителите.

Нека започнем с тогата и съюза на тогата с фрака. Философският и житейският път на Д. Михалчев (1881-1967) буди много въпроси, някои от които пряко свързани с обстоятелствата на пораждането им. От младите си години помня един от тях: защо като специализант в Германия Димитър Михалчев се свързва философски не с друг или с други, а с треторазредния, както го определяха, философ Й. Ремке? Не е ли това равнозначно да отидеш в Рим и да видиш не папата, а помощник-кмета?

Този въпрос е свързан с един друг: какво ли би станало, ако даровит българин (а всеки българин е по дефиниция даровит) работеше в друга среда, среда на някой от световните езици и световно значима култура? Задавал се по българските земи вероятно още по времето на д-р Петър Берон, но нов смисъл доби той през 60-те и 70-те години на ХХ век. По това време възможно най-пълната изолация на България от Запада започна постепенно да се размеква и появата на българин по онези земи, все още трудно мислима, все пак стана мислима. И започнаха да проникват в България слухове и новини за успехи на млади български учни, намерили се някак на Запад. Така въпросът-въздишка “Какво ли би станало, ако…” доби смисъл на плах и безропотен ропот срещу продължаващата културна и граничарска изолация на България. Разбира се, този нов смисъл се положи върху стария и извечен смисъл на въпроса “Какво ли би станало…”, в който няма ропот, а само хленч: в България даровитият човек, ако изобщо смогне да прояви способностите си, ще прояви само малка част от тях. (По същия жалостиво-оправдателен припев действаше и руската национална пропаганда. Според нея, и то е така наистина, през ХІХ век в Русия е имало блестящи учени, но условията и царският режим повече пречели, отколкото поощрявали работата им. Всеки се оправдава както му приляга.)

В онези български десетилетия въпросът “Какво би станало, ако…” започна да се свързва с конкретни имена и дори с обратна дата. Например: “Какво би станало, ако Николай Райнов, писателят, изкуствоведът, религиозният мислител, художникът, беше работил не в Пловдив и София, а в Париж?” Питаше се чисто реторично, защото отговорът трябваше да се подразбира: щеше да бъде фигура от европейска, ако не и от световна мяра. Естествено, не мина много време и един познат с дързостта си литературовед отвърна троснато: в Париж Николай Райнов не би бил дори това, което е бил в България.

Знае се, че въпросът “Какво би станало, ако…” е най-глупавият от всички глупави въпроси. Привеждам го не за да търсим отговори, а просто защото е показателен за хората, които го задават, и за обстоятелствата, в които го задават. А той не говори особено ласкателно нито за хората, нито за обстоятелствата. Както и да е.

В случая с професор Михалчев въпросът “Какво би станало, ако младият и безспорно даровит български философ се бе намерил в светая-та светих на тогавашната европейска философия, в Германия?” не може да се зададе просто защото в продължение на четири години (1905-1909) Д. Михалчев обхожда философските факултети в Мюнхен, Грайфсвалд, Берлин, Фрайбург. Породи се обаче друг въпрос. Годините около Първата световна война са може би най-силното време на немскоезичната философия през ХХ век и почти немислимо е било млад човек, отишъл да учи или да доучва философия в Германия, да остане мисловно независим, “мисловно свой”. Напълно естествено е било да приеме изцяло или частично, критично или безкритично нечия “система”, школа, група. Има го вече емпириокритицизмът, има я, и то откога, марбургската школа с вече възрастния Херман Коен (1842-1918) и бъдещия Ернст Касирер (1874-1945), процъфтява феноменологизмът на Хусерл и съмишлениците му, назрява немският екзистенциализъм… Същински супермаркет на идеи и възможности. И ето например около Херман Коен се събират студенти наред с останалите и от Русия, а между руснаците и Матвей Исаевич Каган. Връзката Коен - Каган води, казват някои от изследовачите, към една от най-странните и най-влиятелните фигури в хуманитаристиката на ХХ век - Михаил Бахтин. Или да вземем чешкия философ Ян Паточка, за когото в България, а и в настоящия сборник вече се говори. Студентствал в Прага, в Сорбоната, Берлин, Фрайбург и при цялата широта на мисленето си се завръща от Германия философски най-близък до Хусерл, Н. Хартман, Хайдегер. А нашият Михалчев? С някакъв си там Ремке. Защо? Него ли успя да открие и види в тогавашната немска философия?

Този вече стар въпрос продължава, както виждаме, да главоболи българските философи и в най-ново време. Отговор нямам, пък изповядвам, че не го и търся, може би защото въпросът е неправилно зададен. Повече ме интересува нещо друго: след като право или криво вече е зададен, какво означава неговото задаване?

Разрешете да потърся отговор в една колкото далечна, толкова и рискована съпоставка. Един български литературен герой споделя в писмо до своя стар познайник Бодков, завършил философия в Прага, че си мислел, че “философията била само за ахмаци хора да изкарва”, пък познайникът му въпреки това се оказал малко по-окумуш, но все пак не дотам, че да пробута държавната си доставка, защото “да бъдеш предприемач, то не е за всяка уста лъжица, не прилича на философия”. На свой ред изразителят на тези точни и справедливи представи за философията е укорен в съответното литературно произведение, че трудно се ориентира в живота и правилата на Европа (загубва се и по улиците на Прага), а и не държи особено много да се ориентира: “Възпитанието, нравственият мир на европееца, обществените борби, музеите, библиотеките, изящните изкуства не обременяват вниманието на бай Ганя”. Това унизително усещане за малоценност, за българската неспособност или нежелание да се разбере Европа почва преди произведението на Алеко Константинов и продължава до ден днешен. Дали някъде близо до него не се върти и недоумяващият въпрос защо Д. Михалчев е тръгнал не подир Хусерл, Мах и прочие светила, а подир Ремке?

Изход от неправилно поставения въпрос “защо” бе потърсен в още по-безнадеждния въпрос: а дали философските идеи на Ремке са наистина треторазредни? Ясна мяра за тия разреди няма и пръв Д. Михалчев би могъл да каже това, след което да нарече подпитванията “защо тъкмо Ремке” невежествени и нахални. Има обаче и друга мяра, много смътна, но все пак определима. В нейния аршин се поражда въпросът за ремкеанството - но не що е ремкеанство, не дали има то почва у нас (защото се разбра, че няма), а просто има ли изобщо ремкеанство.

От филологическо гледище думата “ремкеанство” е една от многото разновидности на антономазията, т. е. произвеждането на нарицателно име от собствено. Антономазия може да бъде какво ли не: конфуцианство, епикуреец, рентген, християнство, далтонизъм, платоничен, алцхаймер (някаква старешка болест), мохамеданство, марксизъм, дизел… Антономазиите щедро се използват и във философската фразеология и класификация. Българският език предлага две лексикални възможности, над чиито стилистични тънкости някой с удоволствие би могъл да се замисли. Едната възможност е: след собственото име се прибавя славянската наставка “ианство”, та се получава кантианство, хегелианство, картезианство, ницшеанство и какво ли още не. Другата наставка, “изъм”, е гръцко-латинско-българска и добре приляга след името Маркс, Тейлър, Ленин, Спиноза, Бакунин… Каквито и да са тънките разлики между двете наставки, за да се утвърдят думи като “кантианство” или “марксизъм”, нужни са няколко очевидни предпоставки: широк кръг съмишленици, още по-широк кръг “повлияни”, устойчива продължителност във времето, разпростиране на въпросните идеи върху много полета на общественото мислене и действие. Без това няма кантианство, няма марксизъм, няма ницшеанство, няма фройдизъм. А има ли ремкеанство? Комай не. Трябва да кажем “не” при цялото си уважение към философските идеи на Ремке и към неговите ученици (между които сам себе си изрично причислява Д. Михалчев), съмишленици и не на последно място Габровското философско-математическо общество “Проф. Д. Михалчев”.

И все пак го има - на български. Предполагам, че българският език единствен се е обогатил с това слововъведение. С радост бих научил от знаещи, че го има и другаде, но това едва ли ще се случи. Българската дума ремкеанство е изкована донякъде или изцяло покрай Д. Михалчев, но същински социален живот й вдъхнаха… българските марксисти. В духа на всяка идеология е да раздува “образа на врага”, да го размахва като плашило и едновременно с това да го смазва. В тази парадоксална дейност срещу постоянно нужния и постоянно смазвания враг добре се прояви и българският философски марксизъм. Ремке, малко известен приживе и забравен след това, в България бе възведен в опасен философски и идеологически враг, достоен за огън и жупел. Години след героическия разгром на ремкеанството и на Михалчев командирът на марксисткия философски ескадрон бе удостоен с ода, в която между другото се казва:

Павлов е философ, критик, теоретик,

на Маркс и Енгелс най-достоен ученик.

На новата естетика градител,

на ремкеанството унищожител.

Автор на одата е Венко Марковски. Търкулнала се философската тенджера, та си намерила поетическия похлупак. (На тоя бисер ми обърна внимание колегата Яни Милчаков - сърдечно му благодаря).

А на Ремке и Михалчев им се размина сравнително лесно - поне от лексикално гледище, защото българският език има и друга наставка, вече недвусмислно ласкателна, и с нея можеше да се образува думата “ремкеанщина”. Тази наставка също бе “приета на въоръжение” във войнствената фразеология на онова време. То не беше бадевщина, то не беше владимирвасилевщина. “На ремкеанството унищожителят” пък обичаше, както не един път съм го чувал от устата му, словообразуванието “переверзевщина”, по името на изпадналия в някакви идеологически прегрешения В. Ф. Переверзев.

Лепенето на етикети е присъщо на всяка полемика и се върши кога остроумно, кога дебелашки. В неговата основа обаче стои нещо не така полемично - склонността на мисленето да обобщава, подрежда, систематизира. Тая склонност особено ясно се проявява в европейското философско мислене и още повече в концептуализирането на неговата история. На тая склонност непреодолимо противоречи склонността нещата, включително философските идеи и съчинения, да бъдат виждани в своята единичност и самостойност. След многовековните похвали на Аристотеловата подреденост и систематичност един от назованите по-горе философи насмешливо нарече Стагирита “аптекар във философията” - тъкмо заради тия му достойнства. Когато думата “система” почва да краси заглавията и страниците на философските съчинения, срещу това въстават хора от рода на Фридрих Шлегел, Уилям Блейк (“Ако обобщаваш, значи си идиот”), след тях Ницше, Бодлер, Кроче… (това, разбира се, не попречва дисциплината, която проф. Михалчев преподава в Софийския университет, да се нарича систематическа философия.)

Обобщителните названия от рода на кантианство или ремкеанство носят конфликтното единство между общото и единичното (Ремке също държи на тази двойка) - и колко конфликтно и хлъзгаво е то, всеки може да види, ако хвърли поглед върху поразителната пъстрота от идеи и съчинения, върху които се нахлупва шапката на кантианството. С хода на времето разнообразията, различията, противоречията стигат дотам, че се изковава названието “неокантианство” (срв. с “младохегелианство”). Това, казано според категориите на Кун, е очевиден опит “да се спаси парадигмата”, опит, който вади на показ условното и неустойчивото в нея. И работата е не само в различията между различните автори кантианци, но и вътре в отделното авторско творчество. Когато започнах да чета произведения на Кант, вече знаех от разни други книги основния смисъл на така нареченото кантианство. И, да си призная интелектуалната немощ, доста места от неговите съчинения, пък и цели съчинения не ми се сториха много кантиански.

Направих това отклонение само за да стигнем някак по-убедено до новите решения на българските философи: да се свали (най-сетне!) въпросът “Защо тъкмо Ремке?” и без да губят от очи контекста му, да видят философското дело на Д. Михалчев в неговата индивидуалност. Никой, надявам се, няма да възрази на това решение.

Разбира се, зачеркването на въпроса ще прилича на акта sous rature от терминологичния регистър на Дерида. Зачеркнатото и зачеркнато - остава. И пак както е у Дерида, се замества от нов въпрос. А той се отнася до упоменатото преобличане на българския философ, на замяната на академическата тога с дипломатически фрак.

ІІ

Защо наистина проф. Михалчев на три пъти става дипломатически представител на България и прекарва общо осем години от професионално зрелия си живот не в университетска аудитория, а в легационни кабинети и не в тихата си работна стая в “професорския” квартал, а на дипломатически приеми?

Впрочем и това “защо” е глупаво като първото. Не може ли да го поумним малко, ако запитаме: тези и свързаните с тях действия на Д. Михалчев имат ли значеща стойност, говорят ли нещо на българската академическа и неакадемическа интелигенция?

Не зная почти нищо от историята на Д. Михалчев, не зная и дали този въпрос вече е бил задаван в т. нар. публично пространство. Ако не е, това ще е първата значеща единица в неговата история, защото мълчанието ще рече, че дипломатстването на Д. Михалчев не е правело никому впечатление, възприемало се е като нещо напълно в реда на нещата. А би могло и да направи впечатление, и да породи въпроси по-значими за българската култура от въпроса “Защо тъкмо Ремке?” или “Има ли ремкеанство?”. По Цицероново време, когато прозорливите започнали да предугаждат накъде отива Рим, се е появил изразът “Тогата ще се подчини на меча”, т. е. сенатът, сенаторите и техните тоги ще се подчинят на военната цезарианска диктатура. В нашия случай може да се запитаме за отношението между академическата тога и чиновническия фрак, може да се запитаме и много други неща. За едно-две от тях ще стане дума и нататък.

Тъй като може да се породи подорение, че проф. Михалчев е надянал фрака, защото не е очаквал много от философското си бъдеще и академическата си кариера, а и другите не са очаквали много от него, ето някои данни от научния му живот до 1923 г., до влизането му в дипломатическото поприще.

В 1905 г. с диплома по философия от Софийския университет заминава за Германия, където чете, слуша и пише по философски въпроси. Плод на вече многогодишните му занимания е книгата, написана и издадена на немски - “Философски студии” (1909), която десетина отзива обособяват сред пороя от философски съчинения на немски по онова време. В 1914 г. издава в България книгата “Форма и отношение”. Тази книга и стореното от Михалчев дотогава са дали право да се каже, че в България вече има философ, който може да излезе на европейски мегдан, а това мнение е значело нещо много в очите на тогавашните и сегашните простодушни хора.

Що се отнася до академическата му кариера, на тридесет години Д. Михалчев е доцент, на тридесет и пет - професор, на четиридесет (1920) - катедрен ръководител. За тогавашния вече не съвсем млад Софийски университет такова напредване не може да не отчете и най-нетърпеливият амбициозник.

И така, в България вече има професионално съсредоточен и много добре подготвен философ, академически тип философ от началото на ХХ век. И ето че в 1923 г. професорът по философия започва да се разсредоточава и се преражда в пълномощен министър в Прага, където остава кръгло четири години. А това е само началото. В 1934 г. връчва акредитивните си писма като посланик в Москва и нови две години е далеч от Университета и от философията. Дипломатическото поприще на философа увенчават още две години, отново в Москва, 1944-1946.

Любопитно е да видим какви правителства канят и пращат Д. Михалчев като дипломат. Странно или не, свръзва ги следната прилика: всички те са дошли на власт по не особено конституционен начин. За първите две, на Александър Цанков в 1923 г. и на Кимон Георгиев в 1934 г., единодушно се казва, че са плод на преврат, нощен офицерски преврат. За третото гледищата са противоречиви - че е преврат, че е всенародно въстание, че е социална революция. Такива са правителствата, които Негово превъзходителство Д. Михалчев е трябвало да представя и защитава пред света. И съвсем по български политически те са много противоречиви, а първото и третото направо несъвместими.

Превратаджийски или не, и в трите правителства е имало нещо повратно и съответно нещо трудно за представителя на България. Особено трудно ще да му е било в Прага, в годините 1923-1927, а още по-трудно в началото. Деветоюнският преврат сварва като български пълномощен министър в Чехословакия Райко Даскалов, една от големите фигури в Земеделския съюз. Очаква го, разбира се, отзоваване, но той не се връща в България - в Европа вече се говори, че земеделският водач, министър-председателят на сваленото правителство Александър Стамболийски е бил зверски изтезаван, обезглавен и захвърлен в незнаен гроб. Но Р. Даскалов остава в Прага не само от благоразумие. Водачът на Владайското въстание през есента на 1918 г. започва да работи против новия режим - достатъчно дейно, за да бъде преценен като опасен политически противник. А за политическия противник в България има един цяр, който правителството на Александър Цанков прилага със завидна последователност. На 26 август 1923 г., два и половина месеца след преврата в София, Р. Даскалов е застрелян пред очите на пражки минувачи, които за разлика от софиянци не знаят що е политическо убийство посред бял ден, на улицата. Потресът е всеобщ, а чехословашкото правителство се вижда натясно - убит е на негова земя пълномощен министър. Да приеме ли заместника му? Неразрешимото противоречие между морал и политика отново завършва с компромис. Прага протака приемането на Даскаловия заместник и недвусмислено показва, че не е кой знае колко добре дошъл в българската легация. Междувременно през септември в България избухва въстание, зареждат се жестоки насилия, а деветоюнският преврат започва да се очертава като най-грозното престъпление в грозната политическа история на България през ХХ век.

На такъв режим, който в Европа - да не говорим в България - буди възмущение и погнуса, става дипломатически представител Д. Михалчев. И то в град, в който току-що са засъхнали петната от кръвта на предшественика му. Следващите два режима, за честта на които облича дипломатическия фрак, също не са цвете за мирисане. Какво значи това? Ставайки дипломат, Д. Михалев изоставя студентите си, зарязва университета си, който и така не изобилства от даровити философи, изневерява на философията, а в случая с Прага може би и на морала. Какво значи това?

Личните подбуди и съображения на Д. Михалчев не ме интересуват, така, както не ме интересува и личността му като цяло. По-интересно ми се вижда друго: как постъпките му влизат в образа на българската интелигенция. А още по-интересно - обстоятелството, че тези постъпки, доколкото зная и дано греша, не правят у нас впечатление никому. Или може би отговорът е толкова близо до ума, че и това не си струва замислянето?

Да започнем от другата страна, от съблазнителката. И за трите режима дипломатическият представител Д. Михалчев, интелигентен, внушителен, многоезичен, е бил “желан и нужен” - разбира се, докато им е бил нужен. След което са го изхвърляли. Тоя безславен завършек става особено безславен и поучителен (за кого ли?) след третото дипломатстване на Михалчев. През есента на 1944 г. той е назначен за посланик в Москва от тогавашното Регентство на Царство България. Регентите са трима и уж равнопоставени, но най-тежка е думата на “на ремкеанството унищожителя”. Философската нетърпимост на Тодор Павлов към Михалчев е била всеизвестна, но в този труден момент бившият посланик в Москва би могъл да бъде отново полезен, пък като го отзоват и му дойде времето, ще си разчистят сметките с него. Както и става.

Случаят с Михалчев ясно онагледява модела, по който властта борави с интелигентите, които се изкушават да й служат службашки - “използван - изстискан - изхвърлен”. Стар модел, прилаган и преди, и след Михалчев. Ясен и поучителен за всички, които не могат да устоят на изкушенията му.

Що се отнася до въпроса за живота на Д. Михалчев и българската интелигенция, налага се да почнем от най-ниското стъпало. Малко преди Балканската война в българския печат се разразява голяма разправия. Поставеният въпрос е много руски: що е това българска интелигенция? - но отговорът е много далеч от тогавашните руски представи за състава, същината и задачите на интелигенцията. Чува се безпощадно ясно, че българската интелигенция по социално положение е чиновническа, по душевна нагласа службашка, а поради това и опартизанена до мозъка на костите си. Явните и скритите белези на чиновническото величие тя цени повече от собствената си работа и културни постижения. Един професор или писател би сметнал живота си непълноценен, ако не види пред къщата си спрял, очаквайки го, министерски файтон. Мнения от годините непосредствено преди Балканската война.

Звучи жестоко, опростенски, но и твърде точно за природата на българската държавна интелигенция от 1879 г. до днес.

А Д. Михалчев? Животът му като че ли не подкрепя тези твърдения. Не ги и опровергава.

Тръгнали от това твърде ниско, твърде нашенско стъпало, продължаваме, водени от биографията на Д. Михалчев, към по-сериозни и по-универсални въпроси. На срещуположния край на нашенското стъпало стои въпросът за неразрешимото противоречие между ограничеността и неограничеността на индивида, въпрос, който е главоболил Хегел и кого ли не още от мислещите човеци. На лично равнище това противоречие може да се изживява повече или по-малко мъчително, а на биографично - в недоволството от ограничеността на избраното поприще, в опит да се успореди то и с някое друго (примерно философия и дипломация, както е у Лайбниц и Михалчев) или направо със смяна на професията. От някое време насам се говори за midlife crisis, за криза на попрището жизнено в средата. Когато професорът по систематическа философия се впуска в дипломацията, той е на четиридесет и три години. Отредени са му още четиридесет и три, които не са били най-добрите във философската му дейност. И тук старият въпрос “Защо Ремке?” може да прозвучи с нов смисъл. Когато професорът по систематическа философия се впуска в дипломацията, вече е станало ясно, че Ремке и последователите му няма да значат нищо в бурния философски живот на ХХ век.

Покрай обвиненията срещу българската интелигенция в чиновнищина случаят с Д. Михалчев ни натъква на още една специфично нашенска черта. Има в българския език една дума (и само една да е!), която не зная какво значи - “общественик”. Най-често се появява в съчетание с други професии и поприща: лекар и общественик, писател и общественик, агроном и общественик, педагог и общественик, философ и общественик. С последното, “виден философ и общественик” представят Д. Михалчев в енциклопедиите и биографиите му. Търсейки значенията на думата, разрових речници на чужди езици. Както и очаквах, на немски, френски, английски такава дума няма и ако се наложи, превеждат я описателно (напр. socially active person, person actively engaging in public life); в мой личен превод пък общественик ще рече човек, който се занимава с нещо, което не му е професия и което може би изобщо не му е и работа. Както и очаквах, в руския език я има - “общественник”. Що се отнася до българските речници, те определят думата така: “лице, което със своята дейност служи на обществото”. И каква стана тя? Лекарят като лекар, философът като философ не “служи” ли на обществото, та трябва да бъде и общественик? “Служи”, разбира се, но в България е съществувала, съществува и сега скрита или открта неприязън към така наречения кабинетен човек, а сред интелигенцията е съществувала, съществува и сега едва ли не гузно чувство за професионална самонедостатъчност, задоволявано с някакъв вид “общественическа” дейност. Такава е поне обратната страна на медала, колкото и красива и благородна да е лицевата му страна. “Общественикът” като понятие и действие много допадаше на комунистическата социална машина и фразеология, но явлението нито започна, нито завърши с българския комунизъм. Изглжда, че имаме работа с устойчиви мисловни ценностни и социални механизми в тази интелигенция и общество. Някои от тях на свой ред ни напомни философът, дипломатът и общественикът проф. Д. Михалчев.

Не ще и дума, че подобни явления може да се видят и в страни от Средна и Западна Европа - подобни, но в никакъв случай еднакви. Има и конкретни примери. Нашата конференция обвързва Д. Михалчев и Томаш Масарик като философи, но тях ги свързва и нещо друго - и двамата са се занимавали с държавнически дела. Към така сглобената двойка с ваше поволение ще притуря и сегашния чешки президент, писателя и политическия моралист Вацлав Хавел, а с това ще стигна до малко нелицеприятния въпрос: място ли му беше на Хавел президентският дворец в Прага?

ІІІ

На връчването на българските акредитивни писма в Прага 1923 г. се срещат двама професори по философия. Срещат се не за първи път. В спомените си Д. Михалчев съобщава, че бил в писмовна връзка с философа Масарик още от 1913 г. След провала в 1918 г. българското правителство праща по Европа свои малко или много представителни представители да обясняват, да се жалват и да молят за разбиране и снизхождение на предстоящото подписване на мирния договор в Париж 1919 г. При президента (засега временен) на новосъздадената Чехословашка република е пратен проф. Михалчев - ход много разумен (друг е въпросът доколко плодотворен). Четири години по-късно двамата философи отново се срещат, вече и двамата в качества на държавни мъже. Само бог знае какво са си помислили един за друг. Вярно, голяма е разликата между президент на Чехословашката република и пълномощен министър на тогавашното Царство България, но основата е обща и може да даде храна за размисъл.

Някой би възкликнал: “Президент-философ? Да не би да са се върнали времената на Марк Аврелий? Или пък е настъпило времето на мечтаната от Платон идеална държава? Или всичко това е почти неизбежната бъркотия, която настъпва при изграждането на нови държави? Нима начело на трудно възстановената полска държава в 1919 г. не застана… пианист, наистина световноизвестен виртуоз, но все пак не много повече от отличен пианист? И нима подобни неща не се случиха в някои комунистически страни след 1989 г.?”

В тези въпроси има много основания, но нека се знае, че дейността и образът на Масарик са по-сложни от значещото много или малко “философ”. Преподавал е в Пражкия унивреситет от 1880 до 1914 г., писал е и е говорил, но написаното и реченото от него далеч не се вмества в жанра на философския изказ от онова време. И не само е писал и говорил - действал е на политическото поле в търсене на някакъв вид независимост на (и тук е една от многото му илюзии или демагогии) единния чехословашки народ. През 1900 г. обогатява партийния регистър на Австроунгарската империя, като основава партия. Тя има много имена, но според мене най-добре й приляга едно от тях - реалистична. Водачът й пише и говори предимно идеалистически, действа предимно реалистически.

Реализмът му рязко изплува над идеализма в годините на Първата световна война. Масарик снове из страните на Антантата, където увещава, агитира, организира бойни части, интригантства сред хитреци и интриганти далеч по-ловки от него - и ги надхитрява. Независима Чехословакия ще има и то в границите, които той е очертал. След края на войната ръководители на Антантата с кисела усмивка признават, че единствен, който е спечелил от голямата касапница, е Томаш Масарик. На 28 октомври 1918 г. е обявена независимостта на Чехословакия. Масарик е посрещнат триумфално, обявен най-напред за временен президент, а от 1920 г. преизбиран с по три седемгодишни мандата. Един вид доживотен президент.

При такава предистория немислимо е било бившият професор по философия Масарик да откаже да стане президент - дори да допуснем, че тази мисъл изобщо му е минала през главата. При такава предистория моделът “президент-философ” започва да изглежда значително по-прозаично. Но и по-прозаичен, в него продължават да се движат доста много “поетически” лостове в машината на властта - пренебрегването на които остави теорията на Мишел Фуко някак непълна.

Масариковата Чехословакия извади наяве както малко други страни двупластовия строеж на властта. В единия пласт е философът, мъдрият и благ старец, идеалистът и моралистът, който обича да говори за “етически социализъм” и “религиозен демократизъм”, понятия много неясни по смисъл и съвсем неприложими на дело. В този пласт съвсем на мястото си идва фразата “президентът като обединител на нацията”, фраза, която се предъвква и в днешна България. Чувал съм голи фрази, но толкова отблъскващо разголена не съм чувал. Обединява ли се необединимото? Пък и думата “нация” днес е мъглява и демагогска като, да кажем, клишето “световното обществено мнение”. А в някои случаи към титлата “обединител на нацията” може да се добави още една - “баща на нацията”. Добавя се в някои славянски и неславянски страни, в предимно млади държави или в инфантилни духом народи. Така се случи и с Масарик. Пълна патриархална идилия и идиличен патриархат. (Тези черти в образа на чехословашкия президент блеснаха с пълния си чар, когато дойде ред да го венцехвалят и прославят българските автори - но за това в следващата част).

И тъй, людете се дисциплинират не само в затвора, в училището, в казармата, лудницата, във фабриката и канцеларията и в прочее богоугодни и любими места. Дисциплинира ги и идеалната съставка на властта, всичките там приказки за дълг, идеали, ценности и прочее залъгалки за лековерните. Това е дисциплиниране толкова по-силно и коварно, колкото е по-неусетно. Така дисциплинирани, не само че без насилие, но и с въодушевление наивни хора се хвърлят да гинат било за Бог, Цар и Отечество, било “за родину, за Сталина”, било за “осъществяването на свещения ни национален идеал”.

Отношенията между идеалната и реалната съставка на властта винаги са били трудни, противоречията принципно непреодолими. В едни случаи те са били притъпявани с поразителна тънкост и умение, в други - със смайваща глупост. В епохата на “реалния социализъм” например български идеолози измъдриха теорията за двете правди, малката и голямата. Голямата правда била същината на комунистическата идеология, идеалът; малката - частните отклонения от генералната линия (а те бяха толкова частни, че запълваха цялата действителност). Така от новоизмъдрената двойка за правдите малката правда неочаквано, но неизбежно се свърза с другото словосъчетание - “реален социализъм”. От теорията за двете правди най-много патеха писателите. Все по-често им натякваха, че се заглеждат твърде много в малката правда и не виждат зад нея голямата. А вече и при най-добро желание нямаше какво друго да се види.

Случаят с президента Масарик показва, че ако в процепа между идеална и реална власт, бил той по-широк или по-тесен, но винаги напрегнат и неразрешим, застане личност с определени качества, работата може тук-там да се позакърпи, но на други места да зейне още по-широк. Президентстването на Масарик е поредица от горчивини за него и от доказателства за провала на идеалите му. Да оставим настрана, че броени години след създаването на Чехословакия - целоживотната идея на Масарик - там постъпателно се усилват гласовете на разочарование както от развитието на нещата в новата държава, така дори и от разпадането на Империята (вж. напр. у Хашек, Виктор Дик, Моравец). Нищо чудно. Коя промяна, като се почне от Френската революция или Болшевишката революция, та се стигне до славната нашенска 1989 година, не е завършвала с разочарование и с въздишката “Каква я мислехме, каква излезе”?

По-важното е друго. Нравствените идеи, които философът и моралистът Масарик изповядва и проповядва, се оказват неприложими. Вижданията му за добър и справедлив социален ред, поне както той го разбира, се оказват безпомощни дори когато е - поне формално - първият човек в държавата. Провал следва провала в представите му какво може да се направи в народностно пъстрата Чехословашка република. Сам той кръстоска между чехи и словаци, Масарик мечтае двата народа да се сплавят в единна нация, но чехословакизмът му удря на камък и направо пред очите му чехи и словаци се отчуждават все повече и повече, за да се отделят най-сетне, както стана в наше време, в самостоятелни държави. Още по-зле свършва работата с многомилионните немци в границите на Чехословакия. В края на 1918 г., едва пристигнал в Прага, Масарик отива в тамошния Немски театър, за да увери публиката, че немците ще бъдат равноправни граждани на нова и славянска Чехословакия. И пак направо пред очите му чешките, така наречените судетски немци, са използвани като първи повод и първо стъпало Третият райх да завладее Чехия. Проваля се и надеждата му, че републиката му може да остане независима между Германия и Съветския Съюз. Само година след кончината му Чехословакия е продадена в Мюнхен, а още една година по-късно вече няма нито Чехословакия, нито Чехия. Тъжна история. Може би нямаше да е толкова тъжна, ако Масарик беше преживял провала на идеите си като професор по философия, а не като президент, като независим наблюдател, а не като държавен служител, пък бил той и на най-високото стъпало.

Президентите идват и си отиват, президентският стол остава и очаква своя пореден герой и жертва. Такъв красив герой в началото и тъжна жертва впоследствие беше президентът, когото Нежната революция, и не без негово съгласие, издигна (?) върху този стол. Новият президент беше даровит (някога) драматург и публицист. Предишните двадесет и пет години беше прекарал в праволинейна и безкомпромисна съпротива срещу комунистическия режим, а пет от тях саможертвено и с тихо достойнство като политически затворник. Тези обстоятелства дадоха основание на мнозина да видят в новия президент Вацлав Хавел някакво продължение на Масариковия тип президент. И може би тъкмо в хода на това “провиждане” В. Хавел беше възведен (доколкото то изобщо е възвеждане) в ранг на социален мислител и философ - какъвто не е.

От времето на Хегел и Маркс насам чуем ли, че в историята нещо се е повторило, в паметта ни веднага прозвучава клишето “първо като величие или трагедия, после като фарс”. В президентството на Масарик наистина има достатъчно много трагични точки, но да се обяви президентстването на Хавел за фарс ще бъде обидна несправедливост. Ако наистина трябва да му сложим етикета на някакъв литературен или музикален жанр, нека бъде трагикомична мелодрама.

Трагикомични, за кой ли път, се оказаха напъните да се морализаторства вътре в държавната машина от човек, който е част от тази машина, смешни и мелодраматични излязоха опитите да се намеси в полета, в които нищо не разбира и в които няма кой да го слуша. Ето само едно от многото спречквания на президента моралист и морализатор с тези полета, държавни и недържавни. Според президента от промените чехите трябва да станат по-добри, по-нравствени, според буржоазно прагматичния му министър-председател - трябва да станат по-добре, по-заможни. Трудно е да се каже дали след Нежната революция чехите станаха по-добре и невъзможно е да се каже дали станаха по-добри. Ясна стана само абсурдистката обреченост на интелигента, който влиза в машината на властта с надежда, че може нещо да промени в нея.

Влязъл в тази машина, човек трябва или да си затваря очите и устата, или да излезе от нея и тогава да говори. Реши ли да седи на двата стола, става за смях. Ето президентското обръщение към чешкия народ за Новата 2001 година. Както трябва да се очаква, то започва с крайно уместния новогодишен въпрос: “Коя е основата на всички представи за доброто, тяхната изходна точка или избор?” и продължава във формата на урок по морал в долните класове на гимназията. Урокът тече и докато слушателите се просвещават колко силни са нравствените устои на чешкото общество, малко ни в клин, ни в ръкав президентът оповестява нещо, което всички знаят и без него: в това силно нравствено общество “през изтеклите единадесет години бе разграбено имущество за стотици милиарди крони”.

Мила родна българска и чешка картинка! Добре и вярно казано, но тези единадесет години на грабеж са били и годините на президентстването на Хавел. И ще запитате: къде е гледал и какво е вършел през това време? И ако не е можел да предотврати грабежа и другите безобразия, защо не си е взел шапката, а е продължил - както е по същество - да съучастничи в тях? Или е останал в Храдчани, за да чете проповеди и да служи като морален коректив? “Морален коректив”… Още едно празнословие, при това нахално, защото никой няма право да се самоназначава за морален ментор и никому не бива да се позволява да го прави; при това и абстрактно, защото досега не съм видял нещо коригирано от така наречения морален коректив.

Разкрачената стойка между държавен глава и държавен моралист не мина пред чехите - и най-малко пред тях би могла да мине. Резултатът? В Храдчани Хавел влезе обичан и почитан от мнозинството чехи. Стана ясно и какъв ще излезе. Отново според модела “използван - изстискан - изхвърлен”.

Така просто и злополучно изглеждат тези дребнави случаи в инак сложния, както мнозина го виждат, въпрос за морала на и във политиката.

Преди да минем най-сетне към въпроса “президентът Масарик в литературата”, нека отделим две думи за президента Хавел и литературата. По-горе споделих гледището, че дипломатстването на Д. Михалчев повлиява недобре върху работата му като философ или че в движението между двете дейности има някаква взаимно обратима връзка на привличане и отблъскване. Това гледище е твърде спорно. Не е спорно обаче, че с раждането на държавния мъж Хавел умря (и дано не окончателно) литературният творец Хавел. Ще кажем по български - язък. Но поврага литературата, има нещо по-важно от нея - свободата на личността и словото. Като президент В. Хавел си позволяваше да се изказва така, както добрият политически тон не позволява на който и да е държавен глава. Оставам обаче с подозрението, че като човек извън държавната машина би говорил и писал инак, наистина свободно. Според един стар парадокс най-свободен от всички люде бил затворникът. Повтарят го с охота хора, които за разлика от Хавел не са и помирисвали затвор. Ако изострим парадокса, можем да добавим, че различно мислещият, духовният бунтар, писателят Хавел е преминал от затворническата килия в килията, почетно наречена президентски дворец. И този път наистина язък.

ІV

Малко са им на вождовете, кралете, президентите, царете, генералните секретари другите ядове, та трябва да изслушват и нескопосани венцехваления за себе си - кога в стихове, кога в проза. Не се размина и на Масарик.

Доколкото зная, възпявани в българска мерена реч досега са били двама чехословашки управници - Масарик и комунистическият водач Клемент Готвалд, по повод на когото в 1953 г. българският литературен гений надмина себе си, римувайки “Готвалд” с “котва”.

Кои са подбудите и посоките на българския интерес и уважение към Чехословакия и нейния президент е разказано изчерпателно, увлекателно и убедително от забележителния славист Величко Тодоров. Благодарейки му посмъртно, тук ще използвам материала, педантично събиран и артистично изложен в трудовете на нашия пръв целенасочено изградил се имагинист. От себе си ще направя скромен опит за анализ на образа на политическия герой през ХХ век, както го рисуват в български стихове и проза.

Почит към Масарик в тогавашна България се изразява по много начини и в много жанрове: като се почне от назоваване на софийска улица на негово име, важна и красива улица, която след това, съвсем по нашенски, смени още две-три имена, и се свърши с жанра “сборник в чест на…, по случай…”.

В 1930 г. чехословашкият президент навършва осемдесет. Ако преобърнем южноамериканското клише, това е все още пролетта на патриарха. То се усеща особено живо в България, където същата година е издаден един “Юбилеен сборник в чест на Т. Г. Масарик”. Възхвалите, които пълнят сборника, са насочени главно към човека, държавника, националния водач Масарик, а за философа не остава много място. В същата година юбилеен сборник (“фестшрифт”) излиза и в Бон, Германия. Димитър Михалчев участва и в двата, само че в българския със статията “Някои дребни спомени за един голям човек”, а в немския със статията “Случайността като съставка на действителността”. Sapienti sat.

Българският образ на Масарик великолепно онагледява строежа, двупластовия строеж на образа на политическия герой през ХХ век. Така се случи, и донякъде обяснимо, че този образ съчетава в ирационално единство някакви необикновени, едва ли не свръхчовешки качества с качества на обикновена битова човешка и човечна простота. Преминавайки в полето на езика, виждаме, че и той, и вече съвсем необяснимо, се е разслоил на два пласта: стихова, мерена реч и проза. Всеки от тези два стила, стиховият и прозаическият, върши работата си най-често лошо и с постоянни съмнения, че стиховостта в стиховите произведения си е на мястото. За разлика от тези случаи българската прослава на Масарик тегли доста точно функционална граница между стих и проза - стиховете наблягат върху необикновеното, величавото, че и полубожественото у Масарик, а на прозата са предоставени черти най-вече в другия пласт, от неговата човечна простота та до “образцов съпруг” и “въздържател”.

Ще приведа откъси от трима български поети, възхвалявали Масарик през 30-те години на ХХ век. Спестявам имената им - и всеки, който се пребори с долуприведените стихове, ще се убеди, че го правя от уважение към авторите (един от тях е сред най-видните български поети).

В мерената реч чехословашкият президент сияе със следните качества:

Първо. Вожд и обединител:

Ти чех ли си, словак ли, мал, голям,

каквото видя в блянове най-смели,

тоз край да включва в своите предели -

събра го мъж един, без войнство, сам!

Второ. Този вожд и обединител е мъдрец:

В какви ли дебри той би бил завлечен,

ако не бе мъдрец за вожд избрал.

А за Чехословакия по Масариково време е казано (де да можеше да се каже и за тогавашна България):

Тук срещаш ти най-малко подивели.

Где води мъдрият - вървят натам.

Трето. Този вожд е не само мъдър, за народа си той е някакъв необикновен дар свише:

И закипя свободен дух в славянско племе:

И чех, словак меч заграби зарад свят олтар…

И мъдър вожд Масарик, даде Бог: със жар

браздите на народ свободен да поеме.

Исторически погледнато, нито словаци, а още по-малко чехи са сграбвали меч покрай Масарик. Системно погледнато, в ръцете на чехи и словаци тоя меч стои твърде далеч от образа на мъдреца и на самотната силна личност. (срв. с образа в другото стихотворение: “сбра го мъж един, без войнство, сам!”). Но нито историческите факти, нито смисловите връзки и единство са силната страна на този жанр словопостроение, а нещо, на което не му е мястото да се обсъжда в сборник като настоящия.

Четвърто. Пророк от библейско, мойсеевско измерение. Масарик е не само дар Божи, той е и връзката между народа и Божия Изход:

И неведнъж, преследван без пощада,

ти сочи път в безпътица и мрак.

И мъдър в младост, старец с воля млада

проникна времето с библейски зрак,

и твоя дух народний дух съвлада

на мисъл пламенна под кръстний знак.

Пето. След всичко друго защо да не бъде обявен Масарик и за чудотворец, пък и за демиург, творец на нова вселена? И литературното чудо става:

О, веч света не знае чудеса!

И все пак ти над тъжната Вълтава

създаде волни чешки небеса!

Шесто. При тези необикновени качества на Масарик съвсем обикновено и дори банално идва следващото определение - “баща на народа”, а чехите и словаците - негови чеда (вж. напр. стихотворението “Масариков народ”). В другия, житейски пласт на образа Масарик е “образцов съпруг и баща” и в този пласт такова многодетие, съответно многоженство би прозвучало малко подозрително.

Половин дузина изключителни качества - мисля, че това е достатъчно дори за човек като Масарик. Нашите одописци, може да каже някой, са се престарали в идеализирането и героизирането на професора по философия и президента. Не зная, мяра за това няма. Има обаче литературни закони, по силата на които жанрът, а не само предметът, в случая Масарик, определя какво да се каже за този предмет. Ако някой прояви благоразумието да влезе в жанровия модел на одата (пък и на който и да било прославителен жанр в стихове), изпод перото му неизбежно ще се роди някой титан на мисълта и делото, дори когато предметът на възхваляване е личност къде-къде по-невзрачна от Масарик (вж. напр. прославите на комунистически ръководители от мярата на Вълко Червенков, единствено титанично у когото беше ръстът му). Какво да се прави, жанр. Жанр плюс добро желание. Добра дарба не е наложителна, може да бъде и вредна.

Жанрът тежи и в изграждането на другия пласт в образа на героя. Тук, естествено, се говори в проза, повествователно и с конкретни житейски епизоди. Място на действието - работният кабинет на професора или президента. Много условно можем да наречем жанра “героят отблизо”, или както малко по-пространно го формулира един български специализант, който през юни 1905 г. се е явил на изпит при професор Масарик: “За първи път виждах човека-философ в по-интимната му среда”. Между двете “среди”, между двата пласта разликата е така главоломна, че на непривикнал човек би му се завил свят. В стихотворния образ Масарик е горд, непреклонен, увличащ народа си “със жар”, а край него дрънчат мечове, “дими светът” и стават какви ли не страхотии:

Ей кървав вихър - подвизи и слава.

Смъртта размахва огнена коса,

но твоя лик борците окрилява.

Сравнете тази героическа патетика или бомбастика, както желаете, с образа на Масарик в другия пласт, за изграждането на който и ний сме дали нещо на света. Броени дни след победата на Масарик на бойното поле на дипломацията и триумфа му в Прага (декември 1918 г.) един българин е приет в новия президентски кабинет. Там Масарик “пристъпя, кротък, сериозен, загрижен, деликатен. Навежда се над мен и с ангелска сърдечност ме приканва да седна”. Кротък, деликатен, ангелски… За бога, колко Масарика има? Един за стиховете, а друг за прозата? Тиха мъдрост, християнска кротост, благост, скромност, че и свенливост се носи от описанията и на други български автори: “Един изпитателен, свенлив, понякога ироничен поглед, строго и замислено лице”. Или: “Скромен, мъдър, правдолюбив”. И още: “Безхитростен, прям, високо морален”. И още едно: “Направи ми силно впечатление неговата хуманност, неговата снизхоздителна доброта, неговата простота. Той се показа тъй внимателен и благ”.

Примерите, мисля, стигат. Привеждам ги не за да определяме какъв е бил или какъв е изглеждал Масарик, а за да видим с какви съставки се гради вторият пласт от образа на политическия герой - а сред съставките най-силно звучи скромността, простотата, човечността. Привеждам ги и с още една цел. И двата пласта се създават от хора, стоящи близо или далече от героя, и са много показателни за своите създатели, в смисъл показателни с това, какво създателите търсят и намират или им се привижда, че са намерили в героя. Образотворчеството говори повече за своите творци, отколкото за своя предмет.

И така, образът на Масарик е безспорно двупластов. Разнообразието на съставките му го прави по-сложен от много други образи от този род, но моделът е общ. Двупластови образи на герои е имало откак свят светува, но допускам, че ХХ век добави в модела и нещо свое.

Двупластовият модел може да бъде погледнат от много страни. Погледнат дълбинно, в него действа разграничението и съчетаването между “сакрално” и “профанно”. Погледнат психологически, в него действа компенсаторният механизъм у простосмъртния човек, стремежът му да се отъждестви някак и донякъде с героя. Погледнат исторически, след като героят вече не е бог (за каквито са били смятани много от древните владетели), нито войнът-полубог, “богоравен” като Ахил, нито пък далечен божи потомък като Александър Македонски или Юлий Цезар, нито пък е бил владетел “с божия помощ”, нито пък е получавал властта от баща си, т.е. потомствено, идва ред на държавно-политическия герой по модела “необикновено-обикновения човек”. В по-пълната и може би по-източната си формулировка той гласи: “необикновено-обикновен човек, син на обикновения народ”, от чието име и в чийто интерес управлява. Погледнато пък комуникационно, може да се добави, че за приземяването на съвременния герой (разбира се, никога пълно) допринасят съвременните вестници, радио, телевизия и прочее от този род. Или по-точно, “средствата” действат в две посоки: колкото за героизирането, толкова и за прозаирането му.

На двупластовия модел всеки може да погледне както му приляга. Но тук нека се вгледаме в един от абсурдите му: в двупластовия модел като върху общ знаменател се оказват идеологически, политически и личностно несъвместими хора. Малко по-горе, когато беше дума за въздържаността и целомъдрието на Масарик, едва се сдържах да не поставя до него и Хитлер - и той прословут въздържател и целомъдрен по женската част. Кощунствено, ще кажете. Така е. Трудно е да се изброят чертите, които противопоставят фюрера и Масарик, тогавашна Чехословакия и нацистка Германия. Събирам ги обаче не аз, а въпросният модел. Този модел поставя до последователния критик на комунизма, на диктатурата, на болшевишката революция и съветския режим Масарик и… Йосиф Висарионович Сталин с неговата свръхчовешка човешка простота. И все пак Сталин и Хитлер не онагледяват достатъчно двупластовия модел. Най-избистрен можем да го видим в образа, с който бе изрисуван в слово, краски и филмова лента Владимир Ленин. И абсурдното е, че до него застава образът на Масарик, изрисуван му малко по-сложно в Чехословакия и доведен до карикатурна схема в България.

Впрочем нека погледнем на нещата и спокойно и да не ги наричаме абсурдни. Явно е, че общите модели са нещо много по-общо и по-властно от политическата конкретност. Каквото и да е, този модел е една от цените, които новият политически герой вероятно ще трябва да плати, за да стане наистина политически герой.

Накрая разрешете няколко думи за литературата и за българската литература в частност. Минахме край въпроса за властта и властниците, включително и за властта на жанра - защото какво ще се каже за един човек, зависи от това, в какъв жанр ще се каже (ода, клюка, надгробно слово, роман и прочее). Властта на жанра рядко се отрича, но не и много по-често се прилага в подхода към отделните произведения. А приложи ли се, произведенията може да снемат стари въпроси и да произведат нови значения. Ако например няколко произведения описват подготовката и избухването на въстание, въпросът какво значат тези описания може да се съчетае с въпроса доколко и как жанрът ги определя и осмисля - защото едното описание може да е в роман (да кажем “Под игото”, “Село Борово” от Крум Велков), а другото в героическа епопея в подобаващ стил и шестстъпен ямб (“Кървава песен”) или поема (“Септември” от Гео Милев). Който има време и желание, може да съпостави описанието на битката край Бородино в романа “Война и мир” със стихотворението “Бородино” от Лермонтов - и какво ли още не. Работата с отделно произведение и още по-добре съпоставително обещава интересни резултати.

Що се отнася до българската литература, в стихотворенията, прославяли Масарик, я виждаме в целия блясък и нищета на одическите й възможности. Веднага след Масарик идва ред на Борис ІІІ - великолепен образец на двупластов образ, и той като Масарик титулуван “обединител”. За прославителските възможности на българската литература и най-вече на лириката обаче златният век настъпи след 1944 г. Заглавието на една стихосбирка от онова време, “Стихове за вожда” (1950 г., а вождът, разбира се, беше Йосиф Сталин), е представително за много обемист дял от тогавашното българско литературно производство. Та Георги Димитров, та Сталин, та Вълко Червенков, та Готвалд… След тая славна поредица в България се появи един първи партиен и държавен ръководител, който много умело налучкваше какъв вид управник и какъв вид стопанска и обществена система биха прилегнали най-добре на българите. За едно не прилягаше той - за поетическа прослава. Българският лирически гений обаче и тук намери път към образа на героя и го извая - и него двупластов.

При такава следистория ямбическите славословия за Масарик може да се сторят дребна и непохватна чернова на това, което предстои да се изпише. По-добре ще е обаче да хвърлим поглед и назад.

Когато човек огледа началото на новата българска литература - Паисий, Раковски, Бозвели, Каравелов, Ботев, ранния Вазов, Захарий Стоянов и още много около тях, ще намери, че тя се е раждала, разпрана между проклятието и прославата. На едната страна “Но кълни, литературо, проклинай”, на другата - разнасяй, литературо, “славата му дивна като някой ек”. Наистина темпераментна литература. И работата не се свърши с началото. Така вървя тя и през ХХ век. Който желае, може да потърси обяснителна връзка на тази черта с обществения и особено с идеологическия живот в България през изминалите два века. Важното е, че това е характерна черта, която обособява българската литература спрямо някои други. Високите тонове на прославата, каквито звучат в нея, могат да увличат и вдъхновяват, но са толкова високи, че от тях човек може да оглушее към литературата. На такива размисли навежда и дребният епизод с прославата на Томаш Масарик в мерена реч.

Знае се, че Масарик е изучавал български език. На един от посетилите го през 1919 г. българин казал: “Говорете ми на български. Знаех добре тоя език някога”. Може да се допусне, че книгите със стихотворения за него са му били пратени от София. Ако е така, нека се надяваме, че в залисията си по държавнически и други дела не му е останало време да ги прочете.