ПСИХОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ДИМИТЪР МИХАЛЧЕВ В
КОНТЕКСТА НА АКТУАЛНИТЕ В НАЧАЛОТО НА ВЕКА ДЕБАТИ
През
последната четвърт на 20-ти век философските, обществено-политическите и дори
логическите възгледи на Димитър Михалчев многократно са били обект на внимание
от страна на български автори1. Не може да се каже същото за неговите
психологически възгледи. Този факт най-вероятно е следствие от няколко различни
причини. Възможно е омаловажаването ролята на Михалчев като психолог да се
дължи на това, че той е оставил относително малък брой съчинения, които биха
могли да бъдат определени като собствено психологически, в сравнение, например,
с броя на психологическите трудове на философа Спиридон Казанджиев. Възможно е
психологическото дело на Михалчев да се преценява като незначително под
влиянието на някои по-късни оценки на известни български психолози и историци
на психологията, според които Михалчев не оставя трайна следа в развитието на
психологията в България, поради “твърде абстрактния характер”, който той е
придавал на тази дисциплина2. Но може би болшинството интересуващи се от
творчеството на Михалчев смятат, че психологическите му схващания не заслужават
специално внимание, просто защото те са част или лесно изводимо следствие от
неговата ремкеанска философия. За формирането на тази нагласа несъмнено е
допринесъл и самият Михалчев, който определено и недвусмислено поставя
психологията в подчинено по отношение на философията положение: естествените
науки, казва той в своите Лекции по обща
психология (Михалчев, 1911), могат да си позволят да избягат от философията, която се
занимава с общи въпроси като “Що е тяло?”, защото за всеки е интуитивно ясно що
е това тяло; психолозите, обаче, не могат да минат по същия път, защото
съзнанието, като нещо ненагледно, не е интуитивно ясно и за изясняването на
това понятие е необходим предварителен философски анализ (Михалчев, 1911; 26).
1 Вж напр. (Андреев, Субашки, 1975), (Дарковски, 1981), (Денков, 1988), (Сивилов, 1991), (Кулов, 1994), (Цацов, 1994), (Цацов, 1996), (Цацов, 2000), (Янева, 2000).
2 Такова е, например, мнението на проф. Генчо
Пирьов. Приведеният цитат е от негов ръкопис “За психологията в Софийски
университет “Св. Климент Охридски”, любезно предоставен ми за ползване от
неговата дъщеря проф. Боряна Пирьова.
Целта на
настоящата статия е да покаже, че дори и да могат да бъдат разглеждани като логическо следствие от неговата
ремкеанска философия, исторически
формирането на основните психологически възгледи на Д. Михалчев (неговите
схващания за предмета на психологията като наука, за основните характеристики
на този предмет), предшества и до голяма степен предопределя установяването на
неговите основни философски интереси и позиции. Казано иначе, психологическите
възгледи на Михалчев далеч не са второстепенен детайл в цялостния му философски
мироглед, а по-скоро същностноопределящ момент, който помага да се разберат и
оценят по-добре неговите собствено философски възгледи, начина, по който той е
достигнал до тези възгледи, както и тяхното място в характерния за началото на
века интелектуален контекст.
Интерес към
философско-психологическата проблематика Михалчев проявява още като студент във
Висшето училище в София. За този интерес вероятно е допринесъл и фактът, че
част от неговите учители са ученици на Вунт – бащата на експерименталната
психология, който по това време е ръководител на философската катедра в
университета в Лайпциг и едно от главните действащи лица в драмата, която се
разиграва в немско езичните университети в Европа откъм средата на 80-те години
на 19 в. до началото на Първата световна война. Тази драма, свързана с
ожесточени спорове за статута на експерименталната психология, за нейния
предмет и легитимни методи и най-вече за нейните отношения с философията е
важна част от контекста, в който окончателно се оформят философските и
психологическите възгледи на Михалчев, затова на нея ще бъде отделено специално
внимание в следващия раздел на тази статия. Но още преди да замине за Германия
и да попадне под непосредственото влияние на този контекст, Михалчев вече е
въведен в същността на основните дебати и е формирал позиция, която ще
предопредели до голяма степен неговата ориентация в немската философска
дискусия. Накратко, формираната още в студентските години позиция на Михалчев е
позицията на психо-физическия дуализъм, съчетана с убеждението, че именно
дуализмът е философското схващане, на базата на което може да се настоява за
съществуването на собствено психологическа проблематика. С други думи,
психологията, схващана като наука за душата (съзнанието) е възможна само ако
признаваме съществуването на душа (съзнание) като реалност различна и несводима
към другите реалности. Може да се предположи, че наред с университетските преподаватели,
за формирането на тази позиция у Михалчев съществена роля изиграва и излязлата
през 1900 г. книга на руския
философ и психолог Георгий Челпанов “Мозък
и душа. Критика на материализма и очерк на съвременните учения за душата”, която през
1902 г. Михалчев превежда на български език. В
историята на руската психология ролята на Челпанов е сходна с тази на Вунт в
немската история на психологията. През 1912 г. Челпанов основава към Московския
държавен университет първия в Русия Институт по експериментална психология, на
който е директор и в първите години след революцията от 1917 г. Подобно на
Вунт, Челпанов е принуден да защитава спецификата на психологическата
проблематика не от философията, както гласи стандартната, но невярна
интерпретация на историята на психологията, а от силната на деня физиология,
чиито представители са били убедени, че такова нещо като душа (съзнание) не
съществува извън материалните мозъчни процеси. И Вунт, и Челпанов са смятали,
че тази основна догма на физиолозите се крепи на един философски материализъм и
затова отделят немалко усилия за неговото разобличаване.
През 1903
г., една година след като на български излиза преводът на Челпановата критика
на материализма, Михалчев публикува своята първа статия, която е посветена на
същата тема, само че Михалчев се ограничава с критиката на една определена
разновидност на материализма – диалектическия материализъм и най-вече с
критиката на неговата каузална форма. Още в първата си статия Михалчев заявява
недвусмислено пристрастията си към психо-физическия дуализъм3.
3 Първата си статия “Диалектическият
материализъм и теорията на познанието” Михалчев публикува в редактираното
от ученика на Вунт д-р Кръстев списание “Мисъл”. Вж. (Михалчев,
1903).
Като
специализант в Германия Михалчев, обаче, ще се разграничи от Вунтовото
разбиране за предмета и метода на психологията. На пръв поглед това сякаш няма
връзка с ранната му ориентация към дуализма, нали Вунт също е дуалист. Но дали
това наистина е така? За да се отговори на този въпрос е необходимо да се
хвърли малко повече светлина върху позициите, които Вунт и неговите съмишленици
се опитват да отстояват в продължение на почти половин столетие.
2. Споровете за предмета и метода на психологията и за
отношението психология-философия в немската академична общност.
Бащата на научната психология Вилхелм Вунт е гледал на
своето начинание като на философски
проект. Тази историческа истина впоследствие е повече или по-малко
съзнателно премълчавана и дори преиначавана от позитивистки настроените историци
на психологията, според които с основаването на първата психологическа
лаборатория в Лайпциг през 1879 г. се слага началото на процеса на еманципация
на психологията от философията4. Наистина, еманципацията на психологията не би
била възможна, ако междувременно тя не бе станала експериментална наука, но
тази еманципация е факт от нейната по-късна история и Вунт и неговите съратници
– Франц Брентано, Георг Мюлер, Карл Штумпф, Освалд Кюлпе – нямат нищо общо с
нея5. Напротив, Вунт и останалите “бащи” на психологията са гледали на своето
дело не просто като на философски, но и като на интердисциплинарен проект.
Специално Вунт е смятал, че психологията не само трябва да остане свързана с
философията, но тя следва да бъде изградена като наука с особен статут, която
със своите три части – експериментална психология, народопсихология и научна
метафизика – да служи като мост между опасно разединилите се два основни клона
на познанието – природни науки и науки за духа. Именно по този начин, ако успее
да изпълни тази жизнено важна за познанието като цяло задача, психологията би
помогнала и на философията (в лицето на т.нар. научна метафизика) да възвърне
изгубения си социален престиж.
4 Това клише в историята на психологията налага Едвин Боринг – ученик на Едуарт Тичънър, който от своя страна е ученик на Вунт (вж. Boring, 1929/1950).
5 Вж. по въпроса (Kusch, 1995).
Това, че престижът на философията като интелектуално
занятие във втората половина на 19 в. се намира в една от най-ниските си точки
дори в известната с философските си традиции Германия е факт, който в онези
години е осъзнаван от всички философи. Само че не всички са споделяли виждането
на Вунт, че пътят на съюз с експерименталното знание е този, който ще изведе
философията от кризата. В частност неокантианците, Хусерл и неговите
последователи и школата на Ремке посрещат на нож философския “натурализъм” и
“психологизъм” на съмишлениците на Вунт, като не само че не виждат в него
спасение за философията, но напротив, по думите на Винделбанд, за тях това е “един
тъжен край на философското предприятие”6. На натурализма и психологизма на Вунт и
съмишлениците му неокантианците, Хусерл и школата на Ремке се опитват да
противопоставят различни варианти на проекта за “чиста философия”. Това, което
ги обединява, е вярата, че за философията би имало място под слънцето само ако
тя успее да се изгради като “строга наука”, която има свой собствен предмет и
свой метод различен от методите на останалите науки, най-вече различен от
методите на естествознанието. Именно представителите на проекта за “чиста
философия” първи започват борбата за разделяне на експерименталната психология
и философията. Техните възгледи варират от радикалните антипсихологически
настроения на неокантианците (в лицето най-вече на Винделбанд и Рикерт), които
смятат, че за философията е най-добре да няма нищо общо с експерименталната
психология и че трябва да се спре с порочната практика философски катедри да се
оглавяват от “експериментални психолози”7, до на пръв поглед по-умерените, но на практика
поставящи психологията в много по-унизително положение схващания на Хусерл и
Ремке. Колкото и странно да изглежда, възгледите на иначе доста различните (не
само по мащабите на своето влияние) Хусерл и Ремке в този пункт са почти
идентични. И двамата смятат, че психологията като емпирична наука не би могла
да изпълнява водеща по отношение на философията роля, а точно обратното, защото
именно философията е в състояние да снабди емпиричната психологическа наука с
нужните и теоретични предпоставки. Хусерл е смятал, че единствената подходяща
теоретична основа за емпиричната психология е неговата феноменология
(първоначално даже той нарича своята теоретична система дескриптивна
психология, което става повод той самият на свой ред да бъде обвинен в
психологизъм)8. Ремке,
разбира се, е виждал в тази роля единствено своята основнонаучна философия. В
началото на века за дебата за и против съюза на психологията с философията е
характерно не само остро противопоставяне на двете враждуващи групировки, но и
изостряне на отношенията между тези, които би трябвало да се разглеждат като
съюзници. Това е особено характерно за лагера на “чистите” философи. Всяка от
философските школи – противници на натурализма на Вунт се опитва да представи
своя проект на “чиста” философия като най-добър, вследствие на което започват
да се сипят взаимни обвинения в “психологизъм”, в непоследователен
антинатурализъм. В това отношение ремкеанците безспорно отиват най-далеч – това
е школата, която обвинява безусловно всички други в повече или по-малко зле
прикрит психологизъм9. Те,
разбира се, заплащат за своя екстремизъм твърде висока цена –
противопоставянето им на всички и всичко, вместо очакваната слава на
коперникански революционери им спечелва незавидното място на аутсайдери. Това
е, представена в най-груби щрихи, обстановката, в която младият Михалчев
попада, когато през 1905 г. със стипендия, отпусната от тогавашното
Министерство на образованието заминава на специализация в Германия. Според М.
Куш [1995] 1909 г. е
годината на най-ожесточени спорове за и против “психологизма”. Чувствителността
на Михалчев към горещите проблеми на деня не му изневерява и със своята първа
книга Философски студии. Към критика на
модерния психологизъм той попада право в окото на
философско-психологическото торнадо10. Това
обяснява и вниманието11, което
получава неговата книга, основната заслуга е именно на избрания проблем, не
толкова на идеите, съпътстващи предложената трактовка на проблема. Михалчев
застава недвусмислено на страната на проекта за “чиста философия”, като сред
множеството варианти на този проект избира този, който предлага Ремке. Кои са
факторите, които тласкат Михалчев към този избор? Въпросът защо нашият
най-даровит философ от първата половина на 20 в. се ориентира тъкмо към
смятаната днес за второразрядна философия на Йоханес Ремке е един от
най-експлоатираните в българската литература върху Михалчев. Според мен двата
най-често защитавани отговора – първият, позоваващ се на незрелостта на
Михалчев (К. Делев [1981] и Д.
Денков [1988]) и
вторият, оспорващ историческата оценка на ремкеанството като второразрядна
философия (Д. Цацов [1994], [1996], [2000] и В.
Кулов [1994])12 не издържат на една по-задълбочена критика.
Първият, защото тъкмо незрелите философи са склонни да се ориентират към
авторитети, а Хусерл, Рикерт, Винделбанд и Вунт вече са били такива, когато
Михалчев е трябвало да избира между тях и Ремке, с чиято непопулярност е бил
наясно. Вторият отговор не издържа критиката, защото влиза в противоречие с
лесно установимия факт за ограниченото влияние на ремкеанската философия в
сравнение с това на нейните съпернички. Един прост пример: днес все още излиза Analecta Husserliana, но няма “Analecta Rehmkeana”. Според
мен, едно по-внимателно вглеждане в контекста, в който Михалчев прави своя
избор, ще ни отведе на пътя към верния отговор. На първо място, трябва да се
осъзнае, че преди да направи избор на конкретна философия, Михалчев е избрал
философския проект, зад който да застане – това е проектът на “чистата”
философия. Именно този избор според мен обяснява защо сред многото проекти на
“чиста” философия Михалчев избира точно този на Ремке. Позицията на Ремке по
интересуващите Михалчев въпроси наистина изглежда най-радикална и
последователна (вж. аргументите на Д. Цацов в подкрепа на тази теза [Гурова, Цацов,
1999; 37-75]); друг
въпрос е доколко този радикализъм и последователността, с която е отстояван, са
били добре обосновани. Нека се спрем по-подробно на този първи избор, който до
голяма степен предопределя ориентацията на Михалчев към Ремке и на който в
литературата върху Михалчев не се обръща достатъчно внимание. Защо Михалчев
предпочита проекта за “чиста” философия пред интердисциплинарния проект на
Вунт, Брентано, Штумпф, Георг Мюлер, Кюлпе и техните съмишленици?
6 Вж [Windelband, 1909; 92] (цит. по [Kusch, 1995; 171]).
7 Според [Kusch, 1995], откритата война срещу философските претенции на експерименталната психология започва Винделбанд, който през 1875 г. по ирония на съдбата наследява философската катедра в Цюрих от Вунт, след като последния освобождава това място за да приеме философската катедра в Лайпциг, на която остава начело до оттеглянето си в пенсия.
8 От страна на неокантианците, Ремке, школата на
Бренатно и др. (вж [Kusch,
1995; 99]).
9 Вж например, статистиката на М. Куш [Kusch, 1995; 99].
10 Не случайно М. Куш когато говори за Ремкеанството като за един от участниците във войната против “психологизма” персонифицира тази школа по следния начин: Ремке, Михалчев, Муг. Поставянето на Михалчев на второ място в иерархията на ремкеанците е повече от признание и според мен основна заслуга за това признание трябва да се припише не толкова на Михалчевите усилия за пропагандиране на ремекеанските идеи, колкото на неговото ефектно включване в борбата, започната от неговия учител.
11 В направена от самия Михалчев справка се посочват 7 отзива за тази книга, излезли в периода 1909-1910 г. [Цацов, 1997; 61].
12 Отчасти този възглед споделя и Л. Сивилов [1991]. В статията си За българската философия и Д. Михалчев с повече
уважение към фактите [1999] В.
Кулов отрича да има нещо общо с някакви опити за “реабилитация” на
ремкеанството. Тъй като авторът призовава за повече уважение към фактите, се
чувствам задължена да приведа следния негов цитат: “Ако в ремкеанската философия не
се чувствува пулсът на съвременната наука (на модерната физика, на логистиката,
на експерименталната психология), то не се ли крие зад ремкеанските словесни
конструкции актуално съдържание, което си заслужава да бъде подложено на
анализ? Не са ли загубили все пак нещо онези видни европейски философи, които
не са проявили охота да се запознаят с ремкеанската онтология? ….На всички тези
въпроси би могло да се отговори само след внимателно, проникнато от уважение
към творчеството на Д. Михалчев цялостно критично изследване на ремкеанството,
каквото в нашата литература липсва” [Кулов, 1994; 11]. Призивът за преосмисляне
основните положения на ремкеанството не е ли все пак акт на съмнение в
справедливостта на вече дадената историческа оценка на тази философска школа?
3. Михалчев
срещу Вунт.
Съществуват
различни теории за това как хората в едни или други ситуации правят своя
рационален (съзнателен) избор. Съществуването на различни теории се обяснява с
факта, че в действителност могат да бъдат наблюдавани различни типове
рационално поведение. За Михалчев, струва ми се, може да се каже, че при него
съществена роля в процеса на вземане на решение играят негативните аргументи,
аргументите срещу определени схващания, не толкова аргументите в подкрепа на
позицията, към която впоследствие се ориентира. Поне такова е впечатлението,
което оставят неговите публикации, в преобладаващата си част те съдържат
критика на едни или други схващания и в много по-малка степен аргументи в
подкрепа на възгледите, към които той се отнася положително.
Не можем да
твърдим със сигурност, че изборът на проекта за “чиста” философия е продиктуван
единствено от аргументи срещу
интердисциплинарния проект на Вунт и съмишлениците му, във всеки случай, именно
за този тип аргументи са налице най-много свидетелства.
И така, защо
Михалчев се разграничава от Вунт, чийто авторитет сред академичните среди в
България в началото на века е бил безспорен?
Можем само
да гадаем дали Михалчевото негативно отношение към Вунт и неговата философия е
започнало да се формира още в студентските години (за това липсват
свидетелства), но срещата му “на живо” с Вунт в Германия определено го
разочарова. Ето какво е написал Михалчев на една своя пощенска картичка от
08.11.1908 г., адресирана до Гр. Василев: “Вчера прекарах в Лайпциг… присъствах
и на една лекция и на Вунда… Вунд – и в дикция, и в стойност на мисълта е за
окайване”. (цит. по [Стойнев, Цацов, Билярски,
1997; 66-67]).
По-интересни,
обаче, са теоретичните несъгласия на Михалчев с Вунт. Те са съсредоточени
най-вече в два пункта: предмета и метода на психологията, от една страна, и
отношението на психология и философия, от друга.
Михалчев е
привърженик на традиционното схващане на психологията като наука за душата. За
него душата е също така действителна, както материята, но за разлика от материалната
действителност тя е не-пространствена. Именно
от не-пространствеността на душата следва невъзможността тя да бъде измервана,
а оттук и невъзможността психологията да бъде изграждана като експериментална
наука по подобие на естествените науки. Както вече посочих, това свое разбиране
за предмета на психологията, свързано с дуалистичното решение на
психо-физическия проблем, Михалчев формира още като студент, преди да замине за
Германия. От позициите на този ясен дуализъм на материя и душа Михалчев не би
могъл да възприеме като близки, още по-малко да хареса възгледите на Вунт и
неговите съмишленици, според които предметът на психологията не е някаква
отделна действителност, различна от тази, с която се занимава естествознанието.
Естествознанието и психологията, смята Вунт, изследват едни и същи неща, но от различна гледна точка: естествознанието
се интересува от предметите в тяхната независимост от изследващия ги субект,
докато психологията се интересува именно от предметите в тяхната зависимост от
субекта. И тъй като по начало всички предмети са зависими от субекта, а само с
помощта на подходящи абстракции ние можем да ги мислим като независими,
психологията е много по-непосредствена и строга емпирична наука, отколкото
естествознанието, въпреки че повечето естествоизпитатели са склонни да твърдят
обратното. И след като предметът на психологията не е нещо принципно различно
от предмета на естествознанието (в частност не е нещо не-пространствено), то
няма пречка той да бъде изследван със същите методи.
Тези
възгледи Михалчев определя като “психология без душа” и в своите лекции по обща
психология отделя немалко място на критиката на двата най-популярни според него
варианта на такава психология: психологическите теории на Брентано и Вунт.
Критиката, която Михалчев дава на “психологията без душа”, представлява
интерес, но тук няма да се спирам на нея, защото въпросът, който ни интересува,
е друг, а именно какво е предопределило ориентацията на Михалчев към проекта на
“чистата” философия, респективно е направило за него неприемлив
интердисциплинарния проект на Вунт.
Отговорът,
който се очертава въз основа на очертаните току-що различия в позициите на Вунт
и Михалчев е, че основни схващания за предмета на психологията като наука и
същината на този предмет, към които Михалчев се е ориентирал преди да попадне непосредствено в
контекста на немската философска дискусия обясняват неговото негативно
отношение към проекта на Вунт.
Вторият
пункт, в който разминаването на Михалчев и Вунт е съществено е свързан със
схващанията на двамата за отношението на психология и философия. Те отново
изглеждат напълно противоположни. Според Михалчев, психологията е тази, която
трябва да следва в своите изследвания философския анализ, защото всяка една
наука предпоставя своя предмет, а той се задава с помощта на определен набор от
понятия, които се нуждаят от предварително “изясняване” и философията е тази,
която единствена би могла да извърши това “изясняване”. Вунт, тъкмо обратното,
е смятал, че емпиричните изследвания трябва да предхождат философския анализ, а
призванието на философията е да синтезира разпокъсаните емпирични данни,
подавани от различните опитни науки.
Днес, в началото на 21
век, критичната и синтетична функция на философията не изглеждат така
несъвместими, както в началото на изминалото столетие, но тогава възприемането
на синтетичната функция на философията като основна е означавало за мнозина, в
това число и за Михалчев, заплаха за философската автономия.
Това, което разделя
Михалчев от Вунт и в негово лице от интердисциплинарния проект, е именно идеята
за автономия. Въпреки че умира през 1920 г., Вунт до края на живота си остава
типичен представител на 19-тото столетие, за него легитимността на една научна
дисциплина не е свързана на живот и смърт с нейната автономия и строга
демаркация от останалите области на познанието. Михалчев, напротив, е типичен
представител на духа на своята епоха – началото на 20 век, чиято рожба е
проблемът за демаркацията и за него съществуването на една наука, в това число
и философията, е под въпрос, ако тя не е в състояние да дефинира свой собствен
предмет, различен от предметите на другите науки. Това окончателно определя
неговите симпатии в посока на проекта за “чиста” философия, а, както вече
казах, сред многото варианти на този проект той избира Ремкеанския, заради
неговата радикалност.
Цитирана литература:
Андреев, К., Субашки, В. (1975). Димитър Михалчев. Философ, социолог, общественик. София: Изд. на
БАН.
Гурова, Л. (1998). Михалчев, духът на епохата и темата
“Философия и наука”. Философски форум, 2-3.
Гурова, Л., Цацов, Д. (1999). Дебатът психологизъм – антипсихологизъм. София: ИК Богианна.
Дарковски, К. (1981). Димитър Михалчев – опит за
интелектуален портрет. В: Михалчев, Д. Избрани
съчинения. София: Наука и изкуство.
Денков, Д. (1988). Димитър
Михалчев. София: Университетско изд. “Климент Охридски”.
Кулов, В. (1994). Възгледите
на Д. Михалчев за познанието. София: Университетско изд. “Стопанство”.
Кулов, В. (1999). За българската философия и Д.
Михалчев с повече уважение към фактите. Философски
форум, 1.
Михалчев, Д. (1903). Диалектическият материализъм и
теорията на познанието. Мисъл, 1, 2,
3, 5-6.
Михалчев, Д. (1911). Лекции по обща психология. (ръкопис)
Михалчев, Д. (1933). Философията като наука. Методологичен увод. София: Печатница
“Съгласие”.
Пирьов, Г. (1995). За
психологията в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. (ръкопис)
Сивилов, Л. (1991). Прокълнатата диалектика. Философска мисъл, 1.
Стойнев, А., Цацов, Д., Билярски, Ц. (Съст.). (1997). Димитър Михалчев – между философията и
живота. Документи 1904 – 1946. София: Университетско изд. “Св. Климент
Охридски”.
Цацов, Д. (1994). Към
историята на презентационизма. София: Изд. на БАН.
Цацов, Д. (1996). В
търсене на самобитното. София: ИК Богианна.
Цацов, Д. (1997). Кант на Балканите. Философия, 4-5.
Цацов, Д. (2000). Димитър
Михалчев и формирането на българските философски традиции през ХХ век. (под
печат)
Янева, Ж. (2000). Димитър Михалчев и традиционната
логика. В: Философия и общество. София:
СУБ.
Boring, E. (1950/1929). A History of Experimental Psychology. New York:
Appleton-Century-Crafts.
Husserl, E. (1900/1970). Logical Investigations. New York: Humanities Press.
Kusch, M. (1995). Psychologism:
a Case Study in the Sociology of Philosophical Knowledge. London: Routledge.
Michaltschew, D. (1909). Philosophische Studien: Beiträge zur Kritik des modernen
Psychologismus. Leipzig: Engelmann.
Windelband, W. (1909). Die Philosophie im Deutschen Geistesleben des XIX Jahrhunderts: Fünf
Vorlesungen. Tübingen: Mohr.
Wundt, W. (1989). System
der Philsophie. Leipzig: Engelmann.